ГАБРОВО РАЗКАЗВА

Древна легенда разказва, че един от първите заселници край река Янтра е бил млад ковач на име Рачо, който подковавал керваните, преминаващи през планината. Постепенно край неговия дом се заселили и други хора, които шиели дрехи, приготвяли вкусни ястия, обработвали кожи. Понеже край огнището на ковача се извисявал огромен габър, нарекли селището Габрово.

С времето Габрово започнало да се слави с изкусните си майстори. Един след друг възникнали близо 30 занаята – гайтанджийство, абаджийство, табаклък, куюмджийство, тепавичарство, грънчарство, дърводелство, терзийство и много други. От съществуващите дребни производства възникнала мащабна за времето си индустрия. Развили се текстилната – вълнена и памучна, кожарската и железарска промишленост. Постепенно се развила и търговията. Жаждата за просвета и образование бързо нараснала и през 1835 г. тук е създадено първото светско българско училище.

Широката палитра от занаяти позволила задоволяване не само на местните нужди, но дала и възможност за развиване на търговска дейност в цялата Османска империя, а от средата на 18 в. и в други европейски страни. Градът започнал да се слави с пестеливостта и остроумието на своите жители, поради което тук се намира единственият в света музей „Дом на хумора и сатирата“. Габровските индустриалци остават в историята като първите визионери и новатори в страната.

Габрово е селище с впечатляваща история. Началото й е от превръщането на Търновград в столица на Втората българска държава през XII век и последвалото от това значение на пътя през Шипченския проход. Създава се село от свободни и умели във военното дело хора, които поемат охраната на пътя. Те имали привилегията да плащат по-малко данъци, да запазват собствеността върху земите си и произведеното от тях. Местното население устроило живота си, като неразделна част от българската държава, изградило църква, манастирска обител и свързало съществуването си с преминаването на мощите на света Петка, култа към която се запазва и до днес.

Завоюването на държавата от османските турци не променило кореннопоминъка им и почти не се отразило върху принадлежността им към православието, бита и нравите им. Те продължили да охраняват прохода, заради което принадлежали към военизираните отряди на дервентджиите, както се наричали вече пазителите на пътя. Задачата им била да охраняват преминаващите кервани и държавни служители, за което носели колективна отговорност. За кратко време били причислени към земите на висш военен, но по-късно станали част от хората на великия везир. Представител на „царската“ власт бил агата на хаса, а българина – водач на военната дружина и местния свещеник на „гражданската“ власт. За привилегиите да носят оръжие, да плащат половината от данъците, да не хранят големи военни части те получавали султанско решение, което се потвърждавало от всеки нов султан. Броят им нараствал с годините – от 96 семейства през 1478 г. на 500 през 1545 г. и достигнал около 3000 жители в края на 17 век. Историческите извори ги описват с различни физически данни, но сред тях преобладавали младите със среден ръст, кестеняви коси, бради и мустаци и бръснати глави.

Имали самочувствието на независими хора, което описал един от най-известните турски пътешественици Евлия Челеби през 1662 година, когато трябвало да се защитава от нападналата го военна дружина, въоръжена с пушки и секири, носеща барабан и знаме с християнски кръст.Оформили се четирите основни стълба на българската национална държава – българската община, движението за независима църква, новобългарското училище и движението за признаване на българите като отделен народ в Османската империя. Думата на габровските кметове (чорбаджии) тежала пред търновския войвода и дори в Цариград пред Великата порта. Габровец бил организатор на изграждането на първия български православен храм в Цариград и издаването на султански ферман за отделянето на българския народ от общността, наречена „румели милет“ (ромейски народ), представлявана от гръцката Вселенска патриаршия. Със събраните средства от габровци по идея на Васил Априлов в селището се отворило първото новобългарско светско училище, което се превърнало в модел за образование по българските земи.

В годините на освободителната за българите руско-турска война Габрово било едно от десетината български градове с най-голям принос за победния край. Местните хора, попълнили опълченските дружини, организирали охранителни чети, дали работници за прокарване на пътища и строеж на военни съоръжения, разузнавали и водели военните колони по пътя на руските войски на юг от Стара планина, приели в домовете си хилядите бежанци, организирали болници, приюти за деца и старци, а в края на битките и лагер за пленените турски войници.

В новосъздадената държава габровската интелигенция станала основа на държавната администрация, за която дала народни представители, първия министър-председател, министър на образованието и на войната. Силата на Габрово била в създаването на българската индустрия с фабриките на Иван Калпазанов и неговите наследници, Иван х. Беров, въвел електричеството в производствената си дейност и още много други нововъведения, заради което бил наречен „японеца на Балканите“. Тук развил своя предприемачески талант Пенчо Семов, определен от съвременниците си като „българския Рокфелер“. Заради цялата си индустриална мощ и концентрация на промишлеността, англичани нарекли града „българския Манчестър“.